„Никога, никъде, никой“ – Нийл Геймън (ревю)

Ето, че започвам, малко по малко, да изпълвам обещанията си. Днес ще ви представя едно ревю, което писах преди доста време. Както казах, този блог няма да е само за стари материали, но тъй като в момента нямам готови нови статии, а искам всеки да има по нещо, мисля, че ще се зарадвате и на тази рецензия от архивите.

Нийл Геймън e автор, отдавна познат и обичан от българската аудитория. В чужбина той става известен с графичните си новели и най-вече с колосалния The Sandman, който го превръща в обичан и уважаван писател сред феновете на жанра. За съжаление у нас на практика няма кой да издава комикси, така че трябва да се задоволим с няколкото му романа и сборник с разкази, преведени на български. Само за протокола ще спомена, че Геймън е един от най-близките приятели на Тери Пратчет, печелил е почти всичко що е престижна награда във фантастиката (включително Хюго и Небюла), по книгите му има филм и сериал, а творбите му се превеждат и продават в огромни тиражи по цял свят.

Както сме разбрали обаче, щом дадена книга се чете от масата и възхвалява от мнозина, време е да бягаме презглава. НО, има случаи, едно на милион, когато подобен продукт, наистина си заслужава. И както знаем, шансът едно на милион, се пада девет от десет пъти. И то не само в Светът на Диска. Защото, повярвайте ми, Геймън е автор, какъвто се ражда веднъж на милион.

„Никога, никъде, никой“ е първата самостоятелна и може би най-добра книга на Геймън, излизала на българския пазар. Ричард е обикновено шотландско момче, отраснало в провинцията и реализиращо се в Лондон. Сгоден е за богата и меркантилна жена, пробива в офиса си и живее скучен, еднообразен и щастлив живот. Разбира се, всичко се обърква, когато спасява и отнася в апартамента си мистериозно момиче, намерено ранено на улицата. На следващия ден, отивайки на работа, разбира, че е изчезнал от лицето на Лондон, всички са забравили за него и никой не е способен да го види. Оказва се, че спасеното момиче е последната издънка на аристократичен род, притежаващ необикновено сила, предавана през поколенята.

Момиче, принадлежащо на един друг свят, съществуващ паралелно със съвременния полис и намиращ се под познатия град. Свят на тунели, шахти, безброй врати и проходи. Свят-лабиринт, където фолклорът и митологията са реалност, а магия, чудовища и вълшебни същества оживяват.

И така приключението започва. Ричард се оказва случайно в компанията на няколко странници, пътуващи към мисия, от която зависи съдбата на подземния свят, преследвана от най-ужасяващо забавните и гениално измислени злодеи на всичко времена. Учудващо е как Геймън успява да развие и приключи една епична и интелигентна сюжетна линия, с много обрати и разклонения, едва в рамките на по-малко от 300 страници. Без това да попречи на удоволствието или да придаде чувство за недовършеност. Нещо, което мнозина не успяват да направят в рамките на няколко тома.

А гаднярите, дами и джентълмани, ех, гаднярите са черешката на сладоледа, нека ви представя шоколадовото парченце в бисквитената торта, зелената маслинка в мартинито, чушката в маслинката… едни от най-гениалните и оригинални злодеи в книга, на които бихте могли да попаднете някога – господин Круп и господин Вандемар. Две перфектно смазани машини за унищожаване, работещи в комплект. Съществата свалили няколко крале, опожарили Троя, унищожили няколко цивилизации и избили нечет брой герои. Безспирни наемни убийци, вършещи всяка едно престъпление и действие със стил, и…особена жестокост. Бавно, спокойно, уверено и смъртоносно. За собствено удоволствие и забавление. Круп и Вандемар са уникални персонажи, внасящи комедиен елемент в романа и същевременно носещи ужас. Всяко едно тяхно появяване е запомнящо се и съпроводено с много емоция.

В романа на Геймън героите до един са уникални и оригинални, притежаващи собствен характер, образност и стил. Няма герой, напомнящ дори малко на някакъв добре познат стереотип или ако има – то е напълно умишлено. Дори второстепенните персонажи тук са прекрасно правдоподобни същества. Плъхве, великани, птичари, незнайни чудовища и паднали ангели. Не е за вярване как Геймън успява да създаде толкова пълнокръвни и необичайни литературни образи, в рамките на толкова малък обем. Всички тези чудаци съществуват и живуркат в не по-малко гениаления и добре измислен свят. Долен Лондон. Лабиринт от подземия, шахти и тунели, където приказките…или по-скоро кошмарите оживяват. Свят, имащ собствени жители, система за управление, странности и особености, фолклор и предания, жив и истински свят, сякаш наистина съществуващ някъде там долу.

И сега идва време да спомена най-големия плюс на книгата, а и на Геймън въобще – невероятният стил на писане и почти физически блъскащата атмосфера, принуждаваща те да препускаш до посред нощи из страници на книгата. Всяка думичка, метафора и сравнение тук са на място. Уникалната и неповторима стилистика на Геймън те поглъща и прониква много, много надълбоко в съзнанието, като буквално всяка думичка се забива в теб. Красота, в най-чистия си и буквален смисъл.

Неописуемо е чувството и удовлетворението, което носи всяка прочетена страница от „Никога, никъде, никой“. Романът е неповторима концепция между приказност, черен хумор, хорър, мистика и ърбан фентъзи. Авторът успява да донесе онова чувство за фантазия, което на теория би трябвало да ни носят всички книги от жанра, но на практика е не съвсем така. В Neverwhere, както е английското заглавие на книгата, Геймън смесва малко от хумора на Тери Пратчет, малко от света на Луис Карол, малко от мистиката и ужаса с който пише Стивън Кинг и много, много от себе си. За да създаде един от най-добрите романи, писани въобще във фантастика. Ако не сте разбрали от суперлативите, изписани до сега – това е един своеобразен шедьовър в жанра и пътепис на това какво трябва да бъде модерното фентъзи.

Книгата няма недостатъци, а за да не я харесаш, трябва да си ампутиран от какъвто и да е било вкус. Задължително четиво на всеки почитател на жанра.

Оценка 10/10

п.п

Моята статия можете да намерите и публикувана тук – АзЧета


Advertisements
Публикувано на Литература и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

5 Responses to „Никога, никъде, никой“ – Нийл Геймън (ревю)

  1. Миро каза:

    Ами Мите, спомням си как точно това ревю ме надъха да си издиря споменатата книга и с какво добро чувство ме остави, когато я прочетох. Много, много добре похарчени 20 лева. 🙂

  2. Dante каза:

    Радвам се, че ти е изкефило. Прочее, дори не си изхарчил 20 лева, а само 12 :Д

  3. Миро каза:

    Хах, еба ли го, все в тия граници. 😀 Поздравления за блога, впрочем. Keep up the good work. 🙂

  4. Г.И. каза:

    Книжката е доста старичка , явно има ново издание , прегледай „Американски богове“ , „Добри поличби“ и „Децата на Ананси“ щом ти е харесала 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s