Вещерът (ревю)

Сборниците с разкази за вещера от Ривия спечелиха сърцата както на прохождащи в жанра тийнове, така и на елитарни сноби, отдавна незатрогващи се от истории за елфи и магьосници. При това напълно заслужено – двете томчета се четяха буквално за една вечер, съдържаха в себе си стабилна доза екшън, а протагонистът в лицето на вещерa Гералт бе един от най-готините герои, срещащи се във фентъзито въобще. И всичко това, написано със стил и интелигентност. Фен базата в родината ни нарастна значително и разбираемо ИнфоДар решиха да издадат и поредицата романи, следващи след разказите. Очакванията бяха големи, а доколко те бяха оправдани, ще разберете по-долу.

От най-обикновена практичност не обичам дългите поредици. При масата такива сюжетът се разводнява, действието се забавя, започва едно разтягане на локуми… Има го и моментът, че за завършека на дадена вселена, състояща се от повече от здравословния брой книги, понякога се чакат десетки години. Разбира се, съществуват и изключения. Но откакто прочетох „Песен за огън и лед“, незавършена поредица не започвам. Ето защо подхванах романите за Вещера чак преди няколко седмици, когато ИнфоДар изкараха и последното томче от сагата. Както може да се досетите, след надъхвацията от първите две книжки, започнах да чета със стабилна доза ентусиазъм.

Отварям първата страница и започвам да потривам ръчички, представяйки си как пиша ревю и защитавам реномето си на „liker” в сайта, давайки на поредицата максимална оценка. Чета книга след книга. Стигам до кулминацията. Финалът. Затварям последната страница на последния том… [съспенс]…повдигам глава с тъпа физиономия и си мисля „Ама, копеле, това не е точно каквото очаквах”.

Действието в романите е пряко продължение на разказите, свързани с предопределенито на вещера от Ривия. Няколко години след като Гералт отвежда Цири със себе си, момичето живее щастливо в крепостта Каер Морхен – седалището на вещерите. Тук тя расте защитена и щастлива, обучавайки се в тайните на вещерството. Оказва се обаче, че Цири е нещо много повече от самотно сираче, предопределено на мутирал воин. Междувременно по света цари хаос. Нова война между кралствата и империята на Нилфгард е въпрос на време. Елфите започват системни атаки над хората. А елфическа пророчица предсказва апокалипсис, който може да бъде спрян единствено от Бялата кралица. Пророчество, в което Цири ще изиграе по-голяма от здравословното роля…

В първите два тома с разкази станахме свидели на един мрачен, но все пак доста приказен свят. Приказното в романите намаля за сметка  мрака. Тук Сапковски пресъздава доста убедително един брутален средновековен свят, където жестоките убийства, изтезания, разврат и поквара са просто част от ежедневието. Свят, обгърнат от пламъците на войната, погледната от възможно най-тъмните й страни. Започват дворцови интриги и надцаквания. Магьосниците също не остават по-назад в опитите си да задържат последния коз. Междувременно един вещер и неговата банда се превръщат в трън в очите на властващите. И всеки се бори, за да докопа в ръцете си едно – Лъвчето на Цинтра, малката принцеса Цири.

Историята е типично издържана във фентъзи маниерите и въпреки това успява да задържи интереса и да не бъде прекалено клиширана. Изпълнена е много действие, екшън и е в добре изпипания приключенски стил, където героите трябва да достигнат от точка A до точка B, докато междувременно преодолеят n брой препятствия. Сюжетът, разгърнат в петте тома, е като живот на роза – започва да цъфти постепенно, бавно, протяжно, но сигурно, за да разтвори цвета си и покаже пълната си красота. Но колкото и красива да е една роза, идва моментът, в който увяхва и доскоро гордо изправените листенца закапват едно по едно. Именно и това се случва и с „Вещерът“. Първият том е по-малко обагрен с действия, не се случва почти нищо, но въпреки това е интересен и си личи, че е предговор на нещо мащабно. Във втората книга поредицата набира сила, за да се развихри и покаже цялата си епичност във великолепната трета част. За съжаление оттам насетне нещата не тръгват в правилната посока.

А причините, поради които Сапковски се дъни, не са една или две. Като за начало, абсолютно цялото действие в романите се върти около малката Цири, която се оказва съществена част от пъкления план на всеки. А това изглежда меко казано неубедително. Нужно е да се спомене, че тук Гералт вече не е главно действащо лице, а просто едно от многото. Точно така, сюжетните линии, в които присъства вещерът, са може би 1/3-та от цялата поредица. Полският автор решава, че един протагонист не му стига, и взема, че вкарва няколко други, както и два пъти по толкова второстепенни. И после още малко второстепенни. И още малко…и така до последната книга. За съжаление в един миг все повече действащи лица и истории стават напълно ненужни, а все повече от страниците – абсолютен пълнеж. На всичкото отгоре Сапковски явно не умее да преплита правилно сюжетните нишки, защото в един момент настъпва хаос и хаотично превключване от герой на герой. През почти цялото време Гералт се лута в безсмислено пътуване без някаква адекватна и реално постижима цел, докато в последната част ставаме свидели на около 50 страници буквално застой на нашия любимец. Междувременно някъде другаде царе и магьосници плетат своите интриги, а Цири, която всички така желаят, си прави каквото пожелае под носа на големите играчи. Тогава при големите играчи, за да не останат и по-назад, се повяват и нашите любимки – магьосничките, коя от коя по-голяма коза. Не знам дали Сапковски има извратено чувство за хумор или неразбирането на женската психика му е вродено, ама толкова неубедителни и дразнещи представителки на нежния пол, като в романите му, е просто не’ма. Завършека няма да коментирам, защото е доста субективно, но на мен лично не ми допадна.

Неслучайно започнах с негативните страни на книгите. Въпреки не особено позитивното написано досега, поредицата има и своите плюсове. Гералт си остава все същия пич, чиято куулнес се стели на талази. И макар да не е най-централният герой, количеството действие с него е достатъчно, за да доразвие образа му и да ни се покаже пълния му блясък и характер. Типично за Сапковски, романите са изпълнени с действия, поглъщат вниманието, разтоварват и се четат леко. Атмосферата е мрачно средновековна, точно каквато и подхожда за едно добро фентъзи. Поредицата придобива дълбочина и мащабност. Изпълнена е с интересни обрати, дворцови интриги и множество герои, сред които има и попадения. Сетингът вече е перфектно развит. Читателят се запознава с мрачно-приказния свят на Сапковски отблизо. Сблъскваме се с бита, историята, географията, митологията, преданията и всички онези неща, характерни за мащабните фентъзи светове и добре познати ни от други поредици.

Въпреки че историята и сетингът се движат по добре изпипаните маниери на класическото фентъзи, полският творец влага много и от себе си, превръщайки книгите си в оригинално и различаващо се от втръсналите ни до болка стереотипи четиво. Все още присъства онова ненатрапчиво и умерено чувство за хумор, което ни показва, че авторът не се е взел по-насериозно от необходимото. Както споменах, романите не са лишени и от достойнства. Така че, ако сте готови да преглътнете факта, че книгите са далеч от перфектното, чете ви се леко, разтоварващо, нелигаво фентъзи и сте готови да преглътне ебати и грозното оформление (най-вече безумния розов* последен том), „Вещерът“ е перфектната поредица за вас.

В заключение ще кажа, че за мен романите за Вещера бяха леко разочарование. Авторът пада с едно ниво по-надолу от първите си два сборника с разкази. При все това обаче поредицата си остава едно от най-добрите неща, които може да намерите на щанда с фантастична литература. И макар книгите да страдат от някои проблеми, „Вещерът“ е правилното непретенциозно и интелигентно написано фентъзи.

Оценка:   ако сте подходили с големи очаквания след разказите  – 7/10
aко сте подходили с правилната нагласа – 8/10

не, сериозно – розов е. Не мога да ви опиша какво изпитах при вида му, то не бяха псувни, то не бяха проклятия по майчината линия на дизайнера. За да го прочета, трябваше да увия томччето във вестникарска хартия, а сега ме е срам да си го сложа в колекцията. От дългогодишния си опит в колекциониране на книги не мисля, че съм срещал по-грозна корица. Честно. И все още си спомням как в коментарите на ИнфоДар, някъде в началото на поредицата, Моридин беше избъзикал издателството, че ако продължават тенденцията с цветовете, последният том ще бъде в гейско розово. И за Бога, те наистина го сториха! Адмирации, ИнфоДар, наистина знаете що е това сарказъм и ирония.

п.п

Публикацията може да намерите и в сайта на АзЧета

Advertisements
Публикувано на Литература. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s