Django Unchained – Тарантино отново създава Кино

116277112
Django Unchained е от онези филми, които може да не ме отвяват на момента, но ме оставят със странни впечатления след финалните надписи. Но самият факт, че вече три дена в главата ми минават различни кадри от лентата, непрекъснато си повтарям култови фрази, слушам саундтрака и седнах да пиша тази филмова ексцесия, са достатъчно красноречиви. Защото Django Unchained е от онези филми, които гледаш веднъж, максимум два пъти, на година и които до такава степен се вгнездяват в съзнанието ти, че трудно можеш да мислиш за нещо друго.

Две години преди Гражданската война в Америка  немският „доктор” Книг Шулц се вживява като ловец на глави. Пътят му го отвежда до Джанго – съсипан роб, който е продаден на безценица и разделен с жена си за назидание, че е избягал. Джанго е важен за Шулц, защото знае как изглеждат тримата братя Бритъл – поредните рецидивисти, чиито трупове струват много пари. Така съдбата ги преплита и скоро те стават партньори и приятели. Разбира се, крайната им задача е ясна – да спасят от робство жената на Джанго  – Брумхилда фон Шафт. Търсенето им ги отвежда до Калвин Кенди – жесток расист, който обожава само две неща – вкуса на кръвта и мириса на парите.
django-unchained-movie-stills__458011Историята на Django Unchaind e абсолютно клише. Праволинейна, предвидима, с малко сюжетни обрати и без почти нищо оригинално. Това биха били доста кофти първи изречения за някое филмова ревю. Но не и тук. Не и при Тарантино. Този човек е бог в това, което прави и при него няма празно. Историята е напълно умишлено създадена такава, за да носи онова олдскуул усещане, което имат класическите уестърн филми. Всъщност цялата лента често те кара да забравяш, че гледаш съвременен филм, че не си в ерата на Клинт Истууд и рекламите Marlboro. Като започнем от началните надписи, минем през саундтрака, декорите, пейзажите и стигнем до стереотипните второстепенни образи, абсолютно всичко те кара да се чувстваш като в „Имало едно време на Запад” или „Добрият, лошият и злият”.

Но в тук не е най-важна нито историята, нито атмосферата. Като във всяка друга лента на Тарантино на първо място са персонажите, диалозите, идеите. А тук те преливат. Едва ли съм разбрал и половината, но трябва да съм сляп, за да не видя поне актьорската игра, която е най-доброто нещо в този филм. Всички играят потресаващо добре и трудно бих се сетил за лента с повече колоритни и епохални персонажи на едно място. В Django Unchained един срещи друг ще се изправят два черно-бели дуета, коренно различни по между си.

От едната страна са Кингг Шулц и Джанго, съответно изиграни от Кристоф Валц и Джейми Фокс. Персонажите им са пъстри, многопластови, подлежащи на промени. В началото Книг Шулц е уникален оратор и майстор на оръжието, който оставя онемели всички по пътя си. Превръща се в ментор и учител на неуверения, уплашен и неумеещ почти нищо Джанго. Образът му ярко се откроява сред всички населяващи тази жестока земя. Той е немец, който мрази робството, който убива само „лошите” и само когато трябва. Тук Тарантино показва среден пръст на всички американци, които са се възгордели от великата си демократична нация, излизайки от залата след „Линкълн”. Показва им колко гнусно и неправилно е било робството през очите на един европеец. Натъртва им колко първобитни, груби, жестоки и прости са били, сравнявайки ги с един немски джентълмен.
Django-Unchained-10-620x
Нататък ролите се обръщат. Сблъсквайки се с жадния за кръв и болка префърцунен мосю Калвин Кенди и неговото владение на терор и ужас, Кинг Шулц губи контрол, забравя трезвата мисъл, излага на опасност цялата мисия и не знае какво да прави. Но тогава и Джанго не е същия. Той е в свои среди. Не се притеснява от жестокостта. И вече не е твърде безпомощен, има оръжие и няма да се страхува да го използва.  Има ясна цел, има за какво да се бори. Оказва се, че Шулц не е badass копелето, на което се опитваше да се прави в началото. Че е един идеалист и моралист, който не може да търпи злото. Че истински силният характер е именно бившият роб. Контрастът между двамата в началото и след средата на филма е огромен. Фокс и Валц са перфектният тандем и изиграват персонажите си живо, ярко. Те знаят, че един човек няма в себе си само една страна, че невинаги е само силен или само слаб.

Но срещу тях застава не по-малко заслепително дуо – това на Леонардо ДиКаприо и Самюъл Джаксън. И именно изпълнението на ДиКаприо е за мен най-доброто в целия филм. Той е мазен и зъл до мозъка на костите си. Всяка думичка, всяка мимика и изражение е предварително измислена и перфектно изиграна. Всеки жест на Калвин Кенди са способни да докарат на зрителя дяволита усмивка. Изпълнението на Лео за мен се нарежда сред най-великите злодеи на всички времена. А сцената с черепа, където сякаш виждаме един ужасно лош и сбъркан Хамлет, след която дори Джанго и Шулц губят всякакъв контрол и се разтреперват, е сякаш върха на филма. Не му отстъпва много и изпълнението на Сам Джаксън в ролята на негъра иконом Стивън. Веднага се разбира, че всъщност той е най-големият злодей във филма. Че е този, който дърпа конците и манипулира по всячески начин Калвин. Той е садистичен роб, който се е издигнал чрез интелект и хитрост над всички и е по-жесток и лош и от най-злия бял.django-unchained-2
Сами по себе си всеки един от тези персонажи е достатъчно дълбок и интересен, за да е главен герои в отделен филм. А тук са четирима и се изправят един срещу друг по двойки – бял срещу бял и черен срещу черен. Тарантино пак ни се надсмива и ни показва, че това какъв човек си и какво е вътре в теб няма никакво значение от цвета на кожата ти. Че и робовладелецът може да е добър, че и робът може да е зъл.

Във всяка една минута си личи, че Django Unchained е тарантиновски филм. Нищо не ни е спестено. Робството, потисничеството, агресията са показани такива каквито са били в действителност, ако не и хиперболизирано. Разбира се, целият филм прелива от насилие и жестокост. Баща бива убит пред очите на дето си, роб бива разкъсван от подивели кучета, кръв се плиска (буквално) по стени и напоява почвата. Целият екшън е умишлено направен бутафорно, кичозно и много артистично. Кръвта е в промишлени количества с неестествен цвят, куршумите правят дупки, големи колкото юмрук. Въобще всичко е създадена по интересен и оригинален начин. Дори, бих казал, начин, който носи доста сюрреалистично усещане.

Django Unchained е способен да промени настроението ти няколко пъти в рамките на минута. Да те погнуси, да те разчувства, да те накара да настръхнеш от някоя готина реплика и в следващия момент да те спука от спях, след някоя изцепка. Черният хумор и ирония са много силно застъпени. Филмът, освен всичко, е и един тричасов хилежСаундтракът, както между другото разбрахме още преди да гледаме филма, е уникален. Няма водещ мотив и страничен фон. Плейлистът представлява тотален миш-маш от песни от различни стилове, носещи различно усещане и писани през различни години. Ще видим стари класически уестърнски песни, а в следващия момент ще чуем страшно въздействащо модерно парче, което кара тялото ти да потрепери от емоция. През останалото време музикален фон липсва – ще слушаме уникалния полски звук, който може да се чуем само през лятото и по време на най-голямата горещина, ще слушаме диалози и пойни птички, но не и музика, която изкуствено да засилва усещането. Може би единственото слабо в саундтрака са рап изпълненията, които седят изключително не на място и доста зле. Сигурен съм, че Тарантино е имал някаква много основателна причина да ги включи, но не мога да се сетя каква е.Django Unchained 2
Ревюто приключва и разбира се, стана по-дълго, отколкото си мислех, а не успях да кажа много от нещата, които си бях намислил. Но така е с този филм. Той е толкова колоритен, многостранен и изпълнен с всевъзможни неща, че е невъзможно да видиш цялата му красота от едно гледане, а какво остава да напишеш ревю. Ще използвам заключението, за да спомена единственото, което не ми хареса и попречи филмът да отвърти главата ми след финалните надписи. Това е самият стил на Тарантино, който мнозина обожават, но с който самият аз съм скаран. В Django присъстват знаметите протяжни, дълги и на моменти отегчаващи сцени. Много често филмът е много бавен, държи те в очакване, изнервя те, на понякога дори ти доскучава и отчаяно се молиш да се случи нещо или сцената да се смени. Това реално може да попречи на много хора да се насладят максимално на филма, най-вече ако са очаквали повече действие и динамика, която тук почти липсва. Но Тарантино си е Тарантино и не бива да очакваме нищо по-различно от него. Затова ако не подходите с  грешна нагласа, че ще да гледате 3 часа екшън, просто няма начин да останете разочаровани от това психологическо и брутално произведение на визуалното изкуство.

Оценка: 8.5/10

Advertisements
Публикувано на Кино. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s